5.Ние агностиците

От първите глави вие научихте нещо за алкохолизма. Надяваме се, че ясно сме представили разликата между алкохолика и неалкохолика. Ако откриете, когато искрено го пожелаете, че не можете изцяло да се откажете или че когато пиете, не сте в състояние да контролирате изпитото количество, тогава вероятно сте алкохолик. Ако случаят е такъв, вероятно страдате от заболяване, което може да бъде превъзмогнато само от духовен опит.

За човек, който се смята за атеист или агностик, придобиването на подобен опит изглежда невъзможно, но да продължава както преди за него е равностойно на катастрофа, особено ако е алкохолик от безнадежният тип. Да бъде обречен на алкохолна смърт или да живее на духовна основа, са алтернативи, които не винаги се приемат лесно.

Но всъщност не е толкова трудно. Около половината от членовете на братството бяха хора от този тип. В началото някои от нас се опитваха да избягват този проблем, като се надяваха там, където нямаше надежда, че не са истински алкохолици. След известно време обаче бяхме принудени да се изправим с лице пред факта, че нямаме друг избор, освен да намерим духовна основа за живота си. Вероятно това ще се случи и с вас. Не се очайвате; около половината от нас си мислеха, че са атеисти или агностици. Нашият опит показва, че това не трябва да ви смущава.

Ако само някакъв морален кодекс или по-добра житейска философия бяха достатъчни, за да се превъзмогне алкохолизма, много от нас щяха отдавна да са се възстановили. Ние обаче открихме, че такива кодекси и философии не могат да ни спасят, колкото и усилено да опитвахме. Можехме да искаме да имаме морал, можехме да искаме да намерим утеха във философията, можехме с цялото си сърце да желаем тези неща, но ни липсваше необходимата сила. Нашите човешки резерви, начело с волята, не бяха достатъчни - те напълно се проваляха.

Проблемът ни се състоеше в липсата на сила. Трябваше да намерим сила, чрез която да живеем и това очевидно трябваше да бъде Сила, по-висша от нас. Но къде и как можехме да открием тази Сила?

Е, тази книга се отнася точно до това. Нейната основна цел е да ви помогне да откриете Сила по-висша от вас, която да разреши вашия алкохолен проблем. Това означава, че сме написали книга, за която вярваме, че е както духовна, така и морална. И разбира се това означава, че ще говорим за Бог. Тук изникват затръдненията с агностиците. Много пъти сме говорили с новодошъл и сме наблюдавали как в него се появява надежда, когато обсъждаме неговите проблеми с алкохола и обясняваме как действа нашето братство. Лицето му обаче помръква, когато говорим за духовните неща, особено когато споменаваме Бог, защото се докосваме до област, която нашият човек е избягвал или пренебрегвал напълно.

Ние знаем как се чувства той. Ние сме имали същите искрени съмнения и предубеждения. Някои от нас бяха силно настроени против религията. За други думата “Бог” бе свързана с определена представа, която някои се бе опитвал да им внуши през детството им. Може би отхвърляхме специално това схващане, защото ни изглеждаше неудовлетворително. Когато отхвърляхме тази представа, си мислехме, че сме изоставили изцяло идеята за Бог. Смущаваше ни мисълта, че вярата и зависимостта от Сила, която ни превъзхожда, е проява на слабост, дори страхливост. Гледахме на този свят на воюващи индивиди, на воюващи теологични системи и необясними бедствия с дълбок скептицизъм. Ние се отнасяхме с подозрение към много хора, които заявяваха, че са Божии чада. Как можеше едно Върховно Същество да има нещо общо с това? И изобщо кой би могъл да разбере едно Върховно Същество по какъвто и да е начин? И все пак, в други моменти, когато бяхме очаровани от звездна нощ, ние се питахме: “И кой все пак е сътворил всичко това?” Изпитвахме благоговение и възхищение, но тези усещания бяха мимолетни и бързо изчезваха.

Да, ние агностиците, сме изпитвали такива неща и сме мислили по този начин. Нека побързаме и ви успокоим. Открихме, че веднага след като бяхме в състояние да отхвърлим предубежденията и изразявахме желание да повярваме в по-виша от нас Сила, получавахме резултати, въпреки че нито един от нас не можеше изцяло да определи или разбере тази Сила, която е Бог.

За наше облекчение открихме, че не ни бе необходимо да се съобразяваме с други схващания за Бог. Собственото ни схващане, колкото и да бе непълно, беше достатъчно, за да намерим път и да осъществим контакт с Него. Когато допуснехме възможността за съществъване на Създателен Разум, на Дух на Вселената, лежащ в основата на всички неща, и след като предприемехме още няколко прости стъпки, започваше да ни изпълва ново усещане за сила и насока. Откривахме, че Бог не поставя прекалено трудни условия на тези, които го търсят. За нас Царството на Духа е обширно, просторно, всеобхватно; то е винаги открито и достъпно за тези, които искрено търсят. Вярваме, че то е отворено за всички.

Следователно, когато ви говорим за Бог, ние имаме предвид вашето собствено схващане за Бог. Това се отнася също така за другите духовни изрази, които ще намерите в тази книга. Не позволявайте на предубежденията, който може би храните към духовните термини да ви отклонят от това честно да си зададете въпроса какво означават те за вас. В началото това бе всичко, от което се нуждаехме, за да започнем да израстваме духовно, за да осъществим първия си съзнателен контакт с Бог, така както Го разбираме. По-късно открихме, че приемаме много неща, които на времето ни се струваха съвършено неприемливи. Това бе израстване, но ако искахме да израснем, трябваше да започнем отнякъде. Затова използвахме собственото си схващане, колкото и ограничено да бе то.

Трябваше да си зададем само един въпрос: “Вярвам ли сега или искам ли да вярвам, че има Сила, по-висша от мен?” Веднага щом някои може да каже, че вярва или че иска да вярва, ние настойчиво го убеждаваме, че е на правилния път. Мнoгoкратно е доказано между нас, че върху тази проста основа може да бъде изградена невероятно ефективна духовна структура.”

Това беше велика новина за нас, защото бяхме приели, че не можем да приложим духовните принципи, ако не приемем някои неща за вярата, които изглеждаха трудни за вярване. Когато хората ни говореха за духовният подход, често ние всички казвахме: “Бих искал да притежавам онова, което този човек има. Сигурен съм, че ще успея, ако можех да вярвам така, както вярва той. Но аз не мога да приема за безусловно верни много от нещата, които са толкова прости за него”. Затова за нас беше успокояващо да научи, че можем да започнем от по-просто ниво.

Освен привидната неспособност да приемем някои неща на доверие, на нас често ни пречеха упорството, обидчивостта и неразумните предразсъдъци. Много от нас бяха толкова обидчиви, че най-лекото споменаване за духовните неща ни караше да се наежим. Този начин на мислене трябваше да бъде забравен. Въпреки че някои от нас се съпротивляваха, открихме, че не е трудно да отстраним тези чувства. Изправени пред разрушенията на алкохолизма, скоро открихме разума си за духовните неща така, както го бяхме открили за другите. В това отношение алкохолът е много убедителен. В крайна сметка той ни накара да бъдем благоразумни. Понякога това бе мъчителен процес; надяваме се, че никoй друг няма да пази предубежденията си толкова дълго, колкото ги пазеха някои от нас.

Читателят може би все още пита защо трябва да вярва в по-висша от него Сила. Ние смятаме, че за това има редица основания. Нека разгледаме някои от тях.

Практичният съвременен човек държи на фактите и резултатите. Независимо от това двадесетият век с готовност приема различни теории, стига те да се основават на факти. Например, ние имаме мнoгoбройни теории за електричеството. Всеки вярва в тях без сянка от съмнение. Защо ги приемаме толкоз лесно? Просто защо не е възможно да обясним това, което виждаме, чувстваме, направляваме и използваме, без да приемем като изходен пункт някакво разумно предложение.

Всички хора днес вярват в редица предложения, за които има доста доказателства, но не достатъчно видими факти. Но нима науката не признава, че визуалните доказателства са най-слабите доказателства? С изучаването на материалния свят постоянно се доказва, че видимите неща не винаги отговарят на вътрешната реалност. Нека дадем един пример:

Най-обикновената стоманена релса представлява маса от електрони, които се въртят един около друг с невероятна скорост. Тези малки тела се управляват от точни закони, а тези закони са валидни за целият материален свят. Така ни казва науката. Нямаме основания да се съмняваме в това. и все пак, когато се изказва напълно логично предположение, че под материалния свят и живот такъв, какъвто го виждаме, има един Всемогъщ, Направляващ, Съзидателен Разъм, точно тогава се проявява противоречивият ни характер и ние с много труд се опитваме да докажем, че това не е така. Четем големи книги и се хвърляме във вятърничави аргументи, като ни се струва, че този свят не се нуждае от Бог, за да бъде обяснен. Ако нашите претенции бяха верни, то излизаше, че животът произлиза от нищо, не означава нищо и не се движи към нищо.

Вместо да приемаме себе си за разумни представиттели, предводители на Божественото Съзидания, ние агностиците и атеистите предпочитахме да вярваме, че човешкият ни интелект бе последната дума, алфата и омегата, началото и края на всичко. Бяхме доста самонадеяни, нали?

Ние, които сме минали по този съмнителен път, ви молим да отхвърлите предубежденията, дори тези срещу организираната религия. Научихме, че каквито и да са човешките недостатъци на различните вероизповедания, вярата дава цел и насока на милиони. Вярващите притежават една логична идея за това какво представлява живота. А ние нямахме каквото и да е разумно схващане. Забавлявахме се, като критикувахме цинично духовната вяра и обич, когато всъщност би трябвало да забележим, че много духовно насочени хора от всички раси, с различен цвят на кожата, от различно вероизповедание, притежаваха степен на стабилност, щастие и благополучие, каквито би трябвало да потърсим за самите нас.

Вместо това ние търсехме човешките недостатъци на тези хора и понякога използвахме слабостите им като основа за пълно осъждане. Говорехме за нетърпимостта, когато самите ние проявявахме нетърпимост. Пропускахме да забележим действителната красота на гората, защото се разсейвахме от грозотата на някои нейни дървета. Никога не отделяхме внимание на дъховната страна на живота.

В личните ни истории ще откриете различните начини, по които всеки разказващ се доближава и възприема Силата, която е по-висша от него. Няма значение дали сме съгласни с определен подход или схващане. Опитът ни е научил, че за нашата цел тези неща не трябва да ни тревожат. Това са проблеми, които всеки трябва да разреши сам за себе си.

И все пак тези мъже и жени са невероятно единодушни по отношение на едно нещо. Всеки един от тях се е приобщил към Сила, по-висша от него, и вярва в нея. Тази сила при всички е извършила чудото, непосилно за човека. Както е казал известен американски държавник: “Нека погледнем резултатите.”

Пред нас са хиляди мъже и жени, земни хора. Те открито заявяват, че откакто са повярвали в по-виша от тях Сила, откакто са възприели определено поведение спрямо нея и са започнали да извършват определени прости неща, в начина им на живот и на мислене е настъпила революционна промяна. На ръба на пропаста и отчаянието, пред пълното изчерпване на човешките им възможности са открили, че в тях се влива нова сила, покой, щастие и цел в живота. Това се е случило непосредствено след като са отговорили на няколко прости изисквания. Докато преди са били объркани и смутени от привидната безцелност на съществуването, сега те посочват причините, поради които животът им се е струвал тежък. Оставяйки настрана проблемите с пиенето, те обясняват защо животът им е бил незадоволителен. Те показват как е настъпила промяната при тях. Когато стотици хора са в състояние да кажат, че осъзнаването на Присъствието на Бог днес е най-важното нещо в живота им, те представят една могъща причина за необходимост от вяра.

През последния век нашият свят отбеляза по-голям материален прогрес, отколкото през предшестващите хилядолетия. Почти всеки знае причината за това. Учените, занимаващи се с древна история ни казват, че интелектът на хората през онези дни е бил равен на най-доброто от нашето време. И все пак в древните времена материалният прогрес е бил болезнено бавен. Духът на съвременното търсене, проучване и откривателство е бил почти неизвестен. В областта на материалното умът на хората е бил скован от суеверия, традиции и всякакви закостенели идеи. Някои от съвременниците на Колумб са приемали за абсурдна идеята, че Земята е кръгла. Други почти осъдиха на смърт Галилеи заради еретичните му възгледи в областта на астрономията.

Ние си зададохме следния въпрос: Не са ли някои от нас също толкова пристрастени и неразумни по отношение на духовното, колкото са били древните по отношение на материалното? Дори в настоящия век американските вестници се страхуваха да отпечатът новината за успешния полет на братя Райт до Кити Хок. Нима всички опити за летене до тогава не се бяха провалили? Нима летателният апарат на професор Лангли не потъна в река Потомък? Не беше ли истина, че най-добрите математически умове бяха доказали, че човек никога няма да може да лети? Нима хората не казаха, че Бог е запазил тази привилегия за птиците? Само тридесет години по-късно покоряването на въздуха вече бе нещо отминало и пътуването със самолети е повсеместно.

Но в повечето области нашето поколение показва пълна свобода на мисленето. Покажете на които и да е докер някоя неделна притурка, в която се описва предложение да се изследва луната с помоща на ракета И той ще каже: “Обзалагам се, че ще го направят - при това скоро.” Нима нашата епоха не се характеризира с лекотата, с която отхвърляме старите идеи и възприемаме нови, с пълната готовност, с която изхвърляме теориите или приборите, които не действат и ги заменяме с нови?

Трябваше да се попитаме защо не искахме да приложим същата тази готовност за промяна на гледната ни точка по отношение на човешките ни проблеми. Имахме проблеми в личните взаимоотношения, не можехме да контролираме емоционалната си природа, бяхме жертви на отчаянието и депресията, не можехме да си осигурим съществуванието, чувствахме се безполезни, бяхме изпълнени със страх, бяхме нещастни, не бяхме в състояние да помогнем на други хора - нима разрешаването на тези проблеми не бе по-важно от това да гледаме репортажи за полети до луната? Разбира се, че бе по-важно.

Когато видяхме, че някои хора разрешават проблемите си просто като разчитат на Духа на Вселената, трябваше да престанем да се съмняваме в силата на Бог. Нашите идеи не ни помагаха. Идеята за Бог обаче помагаше.

Почти детинската вяра на братя Райт в това, че могат да създадат машина, която да лети, беше основата за тяхното постижение. Без нея нищо нямаше да се случи. Ние, агностиците и атеистите, се придържахме сляпо към идеята, че независимостта може да разреши проблемите ни. Когато другите ни показаха, че “Зависимостта от Бог” им помага, започнахме да се чувстваме като онези, които бяха настоявали, че братя Райт никога няма да полетят.

Логиката е велико нещо. Ние я харесвахме. Ние все още я харесваме. Не напразно ни е дадена силата на разум, способността да анализираме възприятията на нашите сетива и да правим заключения. Това е една от великолепните способности на човека. Ние, склонните към агностицизъм, не бихме приели дадено предложение, ако за него няма разумна интерпретация. Ето защо ни е трудно да кажем защо приемаме, че настоящата ни вяра е разумна, че е по-мъдро и логично да вярваме, отколкото да не вярваме, защо казваме, че предишният ни начин на мислене беше смутен и непонятен, когато вдигахме ръце със съмнение и казвахме:

“Не знаем.”

Когато станахме алкохолици, разсипани от една предизвикана от самите нас криза, от която не можехме да избягаме и която не можехме да отложим, трябваше безстрашно да погледнем на предложението, че Бог е или всичко, или нищо. Бог или съществъва, или не съществъва. Какво трябваше да изберем?

Достигнали до тази точка, ние се сблъскахме директно с проблема за вярата. Не можехме да избегнем този въпрос. Някои от нас вече бяха извървели дълъг път през Моста на Разума към жадувания бряг на вярата. Очертанията и обещанията на Новата Земя бяха придали блясък на уморените очи и бяха влели нова смелост в колебаещите се души. Приятелски ръце се протягаха за приветствие. Бяхме благодарни, че Разумът ни е извел толкова далече. Но все още не можехме да достигнем до брега. Може би през последната миля бяхме разчитали прекалено много на Разума и не искахме да се лишим от неговата подкрепа.

Това бе естествено, но нека все пак вникнем по-дълбоко в нещата. Нима не бяхме доведени до тук от някаква вяра, без сами да знаем за нея? Нима не вярвахме в собствените си разсъждения? Нима не се доверявахме на собствената си способност за мислене? Нима това не бе някаква вяра? Да, ние бяхме вярващи, вярващи в Бога на Разума.

И така, по един или друг начин открихме, че през цялото време вярата е била част от нас.

Открихме също така, че сме се прекланяли пред някои неща. Това ни караше да настръхваме духовно! Нима не боготворявахме хора, предмети, парите и самите себе си? А освен това, при това с повече основание, нима не бяхме съзерцавали благоговейно залеза, морето или някое цвете? Кой от нас не е обичал нещо или някого? Какво общо имаха тези чувства, тази обич,това благоговение с чистия разум? Най-накрая видяхме, че те нямат почти нищо общо. Нима това не бе основата, върху която бе изграден живота ни? В крайна сметка нима тези чувства не определяха нашето съществуване? Невъзможно бе да се каже, че не сме способни да вярваме, да обичаме или да боготворим. По един или друг начин бяхме живели чрез вярата.

Преставете си живота без вяра! Ако останеше само чистият разум, то това не би било живот. Но ние вярвахме в живота - разбира се вярвахме. Не можехме да докажем живота по начина, по който може да се докаже, че правата линия е най-краткото растояние между две точки, и все пак той съществува. Можехме ли да продължаваме да твърдим, че всичко се състои само от една маса електрони, създадени от нищо, не означават нищо и въртящи се към нищото? Разбира се, че не можехме. Самите електрони изглеждаха по-умни. Поне така твърдят химиците.

От тук видяхме, че разумът не е всичко. Нито пък, съдейки по това как го използват повечето хора, може да се разчита само на него, независимо от това, че идва от най-блестящите умове. Какво да кажем за хората, които доказваха, че човекът никога няма да полети?

И все пак бяхме виждали друг вид полет, едно духовно освобождаване от този свят, хора, които се издигаха над проблемите си. Те казваха, че Бог е осъществил тези неща, а ние само се усмихвахме. Бяхме видели духовно освобождаване, но предпочитахме да си казваме, че това не е вярно.

Всъщност ние заблуждавахме самите себе си, защото дълбоко у всеки мъж, жена и дете се таи фундаменталната идея за Бог. Тя може да бъде затъмнена от беди, от помпозност, от преклонение пред други неща, но в една или друга форма е там. Защо вярата в Сила, по-висша от нас и в чудотворните и прояви в човешкия живот е факт толкова древен, колкото е древен и самият човек.

Най-накрая видяхме, че за нас е свойствена някаква форма на вяра, подобна на чувствата, които изпитваме към приятел. Понякога трябваше безстрашно да търсим, но Той бе там. Той бе толкова реален, колкото сме самите ние. Дълбоко в себе си открихме Великата Реалност. В крайна сметка само там можем да Го открием. Така беше и с нас.

Ние можем само малко да изясним нещата. Ако нашите свидетелства ви помогнат да се отърсите от предразсъдъците си, ако те ви помогнат да мислите честно, ако ви окуражат да търсите усърдно в своята душа, то тогава, ако желаете, можете да се присъедините към нас по Широкия Път. С такова отношение ще успеете. Осъзнаването на вашата вяра сигурно ще ви споходи.

В тази книга ще прочетете за опита на един човек, който се смяташе за атеист. Историята му е толкова интересна, че част от нея трябва да бъде разказана сега. Промяната в сърцето му бе драматична, убедителна и вълнуваща.

Нашият приятел бе син на свещенник. Той посещаваше църковно училище и там се разбунтува срещу онова, което прие като прекомерно религиозно обучение. По-късно в продължение на години бе преследван от нещастия и разочарования. Провал в бизнеса, психически отклонения, фатално заболяване, самоубийство - тези беди в семейството му го ожесточиха и потиснаха. Разочарованията в следвоенния период, задълбочаващият се алкохолизъм, заплашващият умствен и физически срив го доведоха до саморазрушаването.

Една нощ, когато бе на принудително лечение в болницата, го заговори един алкохолик, които бе придобил духовен опит. На нашия приятел нещо му се преобърна в стомаха и той озлобено извика: “Ако има Бог, Той определено нищо не е направил за мен!” По-късно обаче, когато бе сам в стаята си, той си зададе следния въпрос. “Възможно ли е всички религиозни хора, които познавам, да грешат?” Докато размишляше върху отговора, имаше чувството, че се намира в ада. Тогава, като гръмотевица, го връхлетя велика мисъл. Тя измести всичко останало:

“Кои си ти, за да твърдиш, че няма Бог?”

Този човек си спомня как тогава се свлякъл от леглото на колене. След няколко секунди усещането за Присъствието на Бог го изпълнило. То преминавало над и през него с моща и величието на пълноводие. Бариерите, които години наред бе издигнал, се сринали. Той се намирал в Присъствието на Безкрайна Сила и Обич. Пристъпил от моста към брега. За първи път живеел в съзнателна връзка със Създателя си.

Така бе заложен крайъгълният камък на вярата за нашия приятел. Никакви превратности не я разколебаха по-късно. За него алкохолният проблем престана да съществъва. Той се изпари точно през онази нощ, преди много години. Мисълта за пиене никога не се върна, освен в кратки моменти на изкушение; в такива моменти в него се надигаше отвращение. Изглежда, че вече не можеше да пие, дори и да искаше. Бог му бе възвърнал здравия разум.

Какво е това, ако не чудо на изцеление? И все пак елементите му са съвсем прости. Обстоятелствата го бяха принудили да пожелае да вярва. Той смирено се остави в ръцете на Създателя си - и тогава позна истината.

По различен начин Бог ни възвърна здравия разум. За този човек откровението дойде внезапно. Някои от нас достигат до него по-бавно. Но Той се яви пред всички, които искрено Го търсеха.

Когато се приближихме до Него, Той сам се разкри пред нас.

НАГОРЕ