13.Кошмарът на доктор Боб - Съосновател на "Анонимни Алкохолици".

 За рождена дата 

на нашето Общество се приема първият ден на неговата

постоянна трезвеност - 10 юни 1935 година.

До 1950, годината на неговата смърт, той предаде посла-

нието на АА на повече от 5000 мъже и жени алкохолици, като

на всички тях оказваше медицинска помощ, без да мисли за

възнаграждение.

В тази изключителна дейност в болницата Свети Томас в

Акрон, Охайо, той бе подпомаган от сестра Игнация, един

от най-големите приятели, който нашето Братство

някога е познавало.

Роден съм в малко градче в Нова Англия с население приблизително седем хиляди души. Доколкото си спомням, моралното равнище на хората бе доста над средното. В околностите не се продаваха бира и алкохол, освен в един щатски магазин, в който човек можеше да си купи половин литър, ако продавачът се убеди, че той найстина му трябва. Без доказателства чакащия купувач щеше да си излезе с празни ръце -- без онова, което впоследствие започнах да приемам като панацея за всички човешки беди. Болшинството от почтените хора в градчето гледаха на тези, който си поръчваха алкохол от Бостън или Ню Йорк, с голямо недоверие и неодобрение. В градчето имаше много църкви и училища, в който започнах обучението си.

Баща ми бе професионалист с всепризнати способности и както той, така и майка ми, участваха активно в делата на църквата. И баща ми, и майка ми бяха с интелект доста над средния.

За мое нещастие аз бях единственото им дете, което вероятно породи егоизма, който изигра такава важна роля в развитието на алкохолизма ми.

От детството до гимназията повече или по-малко аз бях принуждаван да посещавам църквата, неделното училище и вечерната служба, вечерите на християнското усърдие в понеделник и понякога срещите за молитва в сряда. Всичко това ме накара да взема решението да не прекрачвам прага на църквата, щом се освободя от родителския надзор. Стриктно се придържах към това решение през следващите четиридесет години, освен в случаите, когато би било неразумно да отсъствам.

След гимназията прекарах четери години в един от най-добрите колежи в страната, в които пиенето бе основното извънучебно занимание. Почти всички се занимаваха с това. Аз се отдавах все повече и повече на пиенето и се забавлявах чудесно без много неприятности, било физически, било финансови. Изглежда бях в състояние да се възстановявам на следващата сутрин по-лесно от приятелите си по чашка, който бяха наказани (или може би благословени) да страдат от сутрешно гадене. Нито веднъж не страдах от главоболие, което ме кара да да вярвам, че бях алкохолик още от самото начало. Животът ми изглежда се въртеше около това да правя каквото си искам, без да се съобразявам с правата, желанията или привилегиите на когото и да е било, като тази моя нагласа на ума се затвърждаваше все повече с течение на годините. Дипломирах се "с отличие" в очите на пиещото братство, но не и в очите на Декана.

Следващите три години прекарах в Бостон, Чикаго и Монреал на работа в една голяма машиностроителна компания, като продавах оборудване за железниците, газови двигатели и много други стоки на тежката промишленост. През тези години пиех толкова, колкото ми позволяваше кесията, все още без да плащам прекалено скъпо, въпреки че по това време започна да ме тресе сутрин. През тези три години загубих само половин ден от работа.

Следващата ми стъпка бе да започна да изучавам медицина, като влязох в един от най-големите университети в страната. Там се отдадох на пиенето още по-усърдно от преди. Тъй като имах способността да поглъщам огромни количества бира, приеха ме в едно от обществата на пиещите и скоро се превърнах в един от неговите водачи. Много сутрини тръгвах на занятия и макар че бях напълно подготвен, връщах се обратно в общежитието, защото треперех и не смеех да вляза в аудиторията, за да не направя сцена, ако се случи да ме изпитат.

Нещата вървяха все по-зле до пролетта на втората година, когато след едно продължително запиване реших, че няма да мога да завърша курса, опаковах си нещата и заминах на юг, за да прекарам един месец в една ферма, собственост на мой приятел. Когато мъглата в главата ми се разсея, реших, че е било глупаво да напусна училище и че ще е по-добре да се върна и да продължа следването си. Когато достигнах до университета видях, че ръководството на факултета има съвсем други намерения. След много разправии ми разрешиха да се върна и да се явя на изпитите, всички от които изкарах задоволително. Професорите обаче бяха възмутени и ми заявиха, че ще се опитат да се справят и без моето присъствие. След много болезнени спорове ми бе издаден документ за взетите изпити и през есента постъпих в трети курс в друг от водещите университети на страната.

Там пиянството ми се влоши толкова много, че момчетата от общежитието, в което живеех, бяха принудени да повикат баща ми, който измина дълъг път, за да се опита напразно да ме вкара в правия път. Усилията му обаче бяха безрезултатни, защото аз продължих да пия и пиех значително по-големи количества концентриран алкохол, отколкото по-рано.

Когато наближи изпитната сесия, аз влязох в особено тежък запой. Когато отидох на писмените изпити, ръката ми трепереше толкова силно, че не можех да държа молива. Предадох поне три съвършено празни въпросника. Скъсаха ме, разбира се, а това означаваше, че трябва да повторя последните два семестъра и да остана напълно трезвен, ако искам да се дипломирам. Така и постъпих, като показах пред ръководството на факултета задоволителни резултати както по отношение на поведението си, така и по успех.

Поведението ми бе толкова добро, че успях да спечеля едно много завидно място като стажант в един западен град, където прекарах две години. През тези две години бях толкова зает, че почти не напусках болницата. Следователно не можех да изпадна в беда.

Когато тези две години свършиха, отворих кабинет в центара на града. Имах пари, много време и сериозни проблеми със стомаха. Скоро открих, че две чашки облекчават стомашните ми болки поне за няколко часа, така че не ми бе трудно да се върна към предишното прекомерно пиене.

По това време вече започнах да плащам прекалено скъпо физически и с надеждата да получа облекчение доброволно се затворих поне десетина пъти в едно от местните отрезвителни. Сега се намирах между Сцила и Харибда, защото ако не пиех, стомахът ме измъчваше, а ако пиех, ме измъчваха нервите. След три години на такова поведение се озовах в местната болница, кадето се опитаха да ми помогнат, но аз карах приятелите си тайно да ми носят по един литър или крадях алкохол от болницата и затова състоянието ми бързо се влоши.

В крайна сметка баща ми бе принуден да изпрати един лекар от родния ми град, който успя по някакъв начин да ме върне там и аз прекарах два месеца на легло преди да успея да изляза от къщата. Останах в града още два-три месеца, а след това се върнах, за да подновя практиката си. Мисля, че бях много уплашен или от случилото се, или от лекаря, или пък и от двете, поради което не се докоснах до алкохол до въвеждането на сухия режим в страната.

Когато бе приета осемнадесетата поправка на конституцията, аз се почувствах в безопасност. Знаех, че всеки ще купи според възможностите си по няколко бутилки или каси, но скоро запасите ще се изчерпят. Следователно нищо нямаше да стане, ако пиех по малко. По това време не си давах сметка, че правителството даваше възможност на нас, лекарите, да разполагаме с неограничени запаси, нито пък знаех нещо за търговците на контрабандни напитки, които скоро се появиха на хоризонта. В началото пиех умерено, но ми трябваше много малко време, за да се върна към старите си навици, които преди ме бяха довели до катастрофа.

През следващите няколко години развих две отчетливи фобии. Едната беше страхът, че няма да мога да заспя, а другата, че ще остана без алкохол. Тъй като не разполагах с кой знае какви финансови средства, знаех, че ако не съм достатъчно трезвен, за да печеля пари, ще остана без алкохол. Затова през по-голямата част от времето не пиех сутрин, въпреки че страшно много ми се искаше да го направя, а вместо това поглъщах огромни дози успокоителни, за да спра треперенето, което ме измъчваше ужасно. Понякога се поддавах на сутрешното си желание за пиене, но когато го правех, само след няколко часа не бях в състояние да работя. Това намаляваше шансовете ми незабелязано да си взема алкохол за в къщи, което от своя страна водеше до една безсънна нощ, последвана от непоносимо треперене на сутринта. През последващите петнадесет години запазих достатъчно здрав разум, за да не ходя в болницата, ако съм пил, като много рядко в такива случаи приемах пациенти. Понякога се криех в един от клубовете, в които членувах, а понякога се настанявах в хотел под фалшиво име. Въпреки това приятелите ми обикновено ме откриваха и ако ми обещаеха, че няма да ми се карат, се прибирах в къщи.

Ако жена ми имаше намерение да излезе след обед, аз тайно вкарвах в къщи големи запаси от алкохол и ги криех в сандъка за въглища, в шкафа за мръсни дрехи, над рамките на вратите, над гредите в мазето и в процепите между тухлите. Използвах също стари куфари и шкафове, старата кофа за боклук и дори сандъка за пепел. Никога не използвах казанчето в тоалетната, защото ми се струваше прекалено явно място. По-късно открих, че жена ми редовно го е проверявала. Слагах четвъртлитрови бутилки в кожена ръкавица и я хвърлях над задната порта, когато зимните дни ставаха достатъчно тъмни. Познатият ми контрабандист криеше алкохол под задната стълба, откъдето можех да го вземам когато ми е удобно. Понякога го криех в джобовете си, но тях ги проверяваха и това стана прекалено рисковано. Слагах го също така и в стограмови бутилчици, които криех в чекмеджето с чорапите. Всичко това работеше добре, докато с жена ми не гледахме Уолъс Бири в "Буксирът Ани", след което с контрабандата в бельото и чорапите бе приключено.

Няма да отнемам време, за да разказвам за всичките си приключения по болниците и санаториумите.

През цялото това време нашите приятели повече или по-малко започнаха да странят от нас. Не ни канеха на гости, защото сигурно щях да се напия, а жена ми не смееше да покани гости у нас по същата причина. Страхът ми от безсънието ме караше да се напивам всяка нощ, но за да успея да се сдобия с още алкохол за следващата нощ трябваше да бъда трезвен през деня, поне до четири часа. Този ред на нещата продължи с малки прекъсвания цели седемнадест години. Беше истински кошмар, това печелене на пари, купуване на алкохол, вкарването му тайно в къщи, напиването, сутрешното треперене, огромни дози успокоителни, за да мога да спечеля още пари и тъй нататък до втръсване. Обещавах на жена си, на приятелите и на децата си, че няма да пия повече, но тези обещания рядко успяваха да ме задържат трезвен дори до края на деня, макар че бях много искрен, когато ги давах.

За доброто на тези, които са склонни да експериментират, трябва да спомена за тъй наречения бирен експеримент. Когато бе възобновено производството на бира, си помислих, че съм в безопасност. Можех да пия колкото искам. Тя не можеше да ми навреди -- никой не можеше да се напие с бира. И така, аз напълних мазето с разрешението на добрата ми съпруга. Не мина много време и започнах да изпивам поне по каса и половина на ден. За два месеца наддадох петнадесет килограма, заприличах на прасе и започнах да се задъхвам. След това ми хрумна, че когато човек мирише силно на бира, никой не може да каже какво друго е пил и затова започнах да подсилвам бирата с концентриран алкохол. Разбира се, резултатът бе ужасен и с това бирения експеримент приключи.

По времето на бирения експеримет съдбата ме свърза с хора, които ме привлякоха с вида си на уравновесеност, здраве и щастие. Те говореха без смущение, което аз не можех да постигна, чувстваха се винаги удобно и изглеждаха щастливи. Аз бях стеснителен и най-често се чувствах неудобно, здравето ми бе разклатено и постоянно се чувствах без настроение. Усещах, че те притежават нещо, което аз нямах и от което бих могъл да се възползвам. Научих, че това е нещо духовно, което не ми харесваше много, но си мислех, че няма да ми навреди. През следващите две и полувина години посветих на тази тема много време и усилие, но все пак се напивах всяка нощ. Прочетох всичко, което успях да открия и говорих с всеки, който знаеше нещо по въпроса.

Жена ми прояви сериозен интерес и тъкмо нейния интерес поддържаше и моя, макар че и през ум не ми минаваше, че в това се крие отговорът на алкохолния ми проблем. Никога няма да узная как моята жена успя да съхрани вярата и смелостта си през всички тези години, но тя го направи. Зная, че ако не бе успяла, аз щях да загина преди много години. По някаква причина ние, алкохолиците, сме надарени със способноста да намираме най-добрите жени на света. Не зная защо им е писано да понасят всички мъчения, на които ги подлагаме.

Приблизително по това време една госпожа се обади на жена ми една събота след обяд, като каза, че иска да отида тази вечер у тях и да се срещна с неин приятел, който би могъл да ми помогне. Беше в деня преди Деня на майката и аз се бях върнал в къщи пиян с някакво цвете в саксия, което тръснах на масата, след което се качих горе и изпаднах в безсъзнание. На следващия ден тя се обади отново. Тъй като исках да бъда учтив, макар и да се чувствах много зле, се съгласих да отидем, но успях да изтръгна от жена си обещанието, че няма да стоим повече от петнадесет минути.

Влязохме в нейния дом точно в пет часа, а си тръгнахме в единадесет и петнадест. По-късно имах още няколко по-къси разговора с този човек и отведнъж спрях да пия. Този сух период продължи приблизително три седмици; тогава отидох в Атлантик Сити за няколко дни, за да присъствам на срещата на едно национално дружество, на което бях член. Във влака изпих всичкото уиски, с което разполагаха и по пътя към хотела си купих няколко литра. Това бе в неделя. Същата нощ се напих, в понеделник останах трезвен до след вечеря и след това отново се напих. Пих колкото ми държеше в бара, след което отидох в стаята си, за да си допия. Вторник започнах от сутринта, като до обяд се бях подредил. Тъй като не исках да изпадам в неудобно положение, напуснах хотела. По пътя към гарата купих още алкохол. Трябваще да чакам извесно време до пристигането на влака. След това не си спомням нищо, докато не се събудих в къщата на един приятел, в един град недалече от къщи. Тези добри хора съобщиха на жена ми, която изпрати моя нов приятел да ме прибере. Той дойде, заведе ме до дома, сложи ме да си легна, даде ми няколко чашки вечерта и една бутилка бира на следващата сутрин.

Това стана на 10 юни 1935 година и това бе последната ми чаша. От тогава до сега, когато пиша, са минали почти четири години.

Естествено, бихте могли да си зададете въпроса: "Какво толкова направи или каза този човек, което други не бяха правили или казвали?" Трябва да се има предвид, че бях чел много и бях говорил с всички, които знаеха или си мислеха, че знаят нещо за алкохолизма. Този човек бе преминал през дълги години на ужасно пиене, бе преживял повечето известни на пияниците нещастия, но се бе възстановил благодарение точно на това нещо, което аз се опитвах да приложа, т.е. на духовния подход. Той ми даде информация за алкохолизма, която безспорно ми помогна. Много по-важно обаче беше това, че той бе първото човешко същество, с което някога съм говорил, което говореше за алкохолизма от собствен опит. С други думи той говореше на моя език. Той знаеше всички отговори, но не защото ги бе прочел в книгите.

Чудесно благоволение е да бъдеш освободен от това страшно проклятие, което ме измъчваше. Здравето ми е добро и аз отново си възвърнах самоуважението и уважението на колегите си. Семейния ми живот е идеален, а работата ми върви толкова добре, колкото може да се очаква в тези несигурни времена.

Отделям много време, за да предам посланието, което съм научил, на хората, които го желаят и се нуждаят от него. Правя го по четири причини:

1. От чувство на дълг. 2. Защото ми доставя удоволствие. 3. Защото когато постъпвам така аз изплащам задълженията си към човека, който отдели време, за да ми предаде пос- ланието. 4. Защото всеки път, когато го правя, се осигурявам срещу възможно подхлъзване.

За разлика от повечето членове на нашето общество, желанието за пиене не ме напусна през първите две години и полувина на въздържание. То почти винаги бе в мен.Но в нито един момент не бях готов да отстъпя. Чувствах се ужасно, когато виждах приятелите си да пият, а знаех, че аз не мога да го правя, но се принуждавах сам да вярвам, че макар и някога да съм имал същото право, толкова много съм злоупотребявал с него, че то ми е било отнето. Затова не трябва да хленча, защото в крайна сметка никой никога не ми е наливал насила алкохол в гърлото.

Ако мислите, че сте атеист, агностик, скептик или притежавате друга форма на интелектуална гордост, която ви пречи да приемете това, което е написано в тази книга, то аз ви съжалявам. Ако все още мислите, че сте достатъчно силни, за да се справите сами, то това е ваша работа. Но ако вие наистина искате да се откажете от алкохола завинаги и искрено чувствате, че се нуждаете от помощ, то ние знаем, че можем да ви предложим решение на проблема. То винаги ще оправдава надеждите ви, ако подхождате към него дори с половината от усърдието, което някога сте влагали, за да се сдобиете с алкохол.

Вашия Небесен Отец никога няма да ви изостави!

НАГОРЕ